Тихата тъга на дядо Беро

Има столетници всякакви. Едни още не са се наживели, всяка добавена година към вековната им възраст приемат с благодарност. Други пък вече чакат с надежда края и даже се молят за него. Натежават им годините, колкото и добър живот да са имали, колкото и да се грижат за тях децата и близките им... Като дядото, за когото Ви разказвам сега. Много се гневи, че паметта му вече „засича“, както сам се изразява. Докато говорихме, забрави къде е оставил кърпичката си, не можеше да си я намери веднага. Погледна ме и каза: „Не ми вярваш и все питаш защо ми тежат годините. Ето, виждаш ли вече как забравям! Не е добре тази работа!“ Викам, дядо, не се коси толкова, всеки може да забрави къде му е кърпичката! А той –„Аааа! Не! Човек трябва да си е на мястото! И да си е с акъла. Ако ще да е на повече от 100 години, важно е акъла да си му седи!“
Седи си му на дядо акъла, макар в съзнанието най-често да е отворено чекмеджето със спомени, когато е бил войник. Това е най-яркият спомен от живота му. И той все това повтаря – какво е било, като е бил на границата, как е имало картечни гнезда, как ги вдигнали на охрана на турската граница... Какво се е случвало в 36 козлодуйски полк. Казвам му: „Да минем нататък, дядо, това вече ми го каза.“ А той: „Казах ли ти го? Аааа, ето, значи вече забравям“...