връх Билска чука, планина Огражден

Приятели... Искам да ви разкажа една история за силата на духа. Вчера с Ил изкачихме връх Билска чука в планината Огражден. Беше красиво, гледките бяха приказни, времето беше слънчево и така 12 км преход в една посока с близо 1000 м положителна денивелация се очертаваше да бъде денят ни. Наслаждавахме се на цялата тази красота и се опитвахме да я запечатаме в съзнанието си. Не бързахме за никъде. Разговаряхме с хората, които срещахме по пътя, шегувахме се. Общо взето се забавлявахме... И защо, не? Целият ден беше наш. Всичко беше много хубаво, до момента, в който на връщане разбрахме, че камерата я няма. Бяхме я загубили по пътя. Стана ни гадно. Тишината се режеше с нож. Майната й на камерата. Камера се купува, но картата... Там имахме 10-ки клипове, които не бяхме свалили на компютъра. Спомени запечатали нашите си преживявания. Чувствахме се ограбени. Чувствахме се зле. Това е абсолютно същото, както да си загубиш телефона и със него да изчезне всичко. Снимки, клипове, информация... Не можеш да останеш безразличен. Така беше и с нас. Нямаше упреци, караници, сълзи на безсилие или каквото и да е. Имаше само тъга. Много тъга... Така прекарахме вечерта в Петрич. Пестеливи на думи и без много приказки. Днес сутринта трябваше като се наспим да тръгнем към Бургас. Трябваше... Събуждам се и виждам, че Ил го няма до мен. Изненадах се, но бързо се сетих къде може да е. Предположенията ми излязоха верни. Беше взел решение да се качи до върха без да ми каже и да ми спести второ качване. Решил е твърдо да потърси спомените ни. Оставил ме е да почивам и е тръгнал сам нагоре да дири игла в купа сено. Можете ли да си представите как се търси в гората нещо малко по-голямо от кибритена кутийка по 12 км
трасе в 30 градусова жега ??? Това за мен е кауза пердута. Да ама не... 3 часа по-късно получих обаждане.
Пиле, намерих я!
300 метра преди върха.
Не мога да опиша колко съм щастлива. Не ме разбирайте погрешно. Не е от намерената камера, нея я бях прежалила още снощи, а от това, с какъв човек живея и от това, какво представлява силата на духа. Той не се отказа. Не се примири със ситуацията...
Искаше си спомените ни, търси ги 3 часа и ги намери.
Сега стоя и го чакам в хотела и си мисля, колко сме наивни като казваме, че познаваме човека до себе си... Не е така. Опознаваме го цял един живот и винаги има нещо, с което може да ни изненада. Днес Ил ме научи, че да се откажеш е изкуствена рамка, която човек сам си поставя. Днес аз за себе осъзнах, че никога няма да поставя такава рамка на любовта си към него.