ДА СТАНЕШ РОДИТЕЛ САМ НА СЕБЕ СИ! Защо това е важно? - част 1

Много от нас порастват физически, но вътре остават с „вътрешно дете“, което носи рани, страхове, нужда от одобрение, усещане за изоставяне или отхвърляне.
Докато сме малки, отговорността да ни утешат, напътстват и обичат безусловно принадлежи на нашите родители.
Но ако това не се е случило (или не е било достатъчно), като възрастни носим дупка, която често очакваме друг да запълни.
Когато преживеем травма физическа или емоционална – емоционално изоставяне, липса на любов, насилие или неглижиране – най-дълбоката рана не е самото събитие, а отсъствието на адекватна подкрепа в момента, в който сме имали най-голяма нужда от нея.
Травмата е дълбоко лично преживяване
Никой не може напълно да почувства болката ни така, както ние я носим вътре. Дори когато я споделим, тя си остава дълбоко наша. И колкото и другите да ни съчувстват или подкрепят, лекуването започва едва когато ние сами се обърнем навътре
Дори най-добрата терапия, най-обичащият партньор или най-преданият приятел не може да излекува нещо, ако ние самите не се обърнем навътре и не започнем да се отнасяме със състрадание към себе си. Те могат да ни помогнат да видим травмата си, да си признаем, че я има и ни носи страдание. Да бъдат до нас когато имаме нужда, но не могат да свършат нашата вътрешна работа.
🔹 Състраданието към себе си не е слабост.
То е най-дълбоката форма на лична отговорност. Това е моментът, в който вместо да чакаме някой „отвън“ да ни спаси, ние казваме:
„Виждам те, болка. Виждам те, страх. Виждам те, самота. Няма повече да те избягвам или заглушавам. Ще те изслушам.“
Това не означава, че спираме да търсим помощ. Напротив – ние приемаме помощ отвън, но поемаме отговорност и отвътре.
🔹 Често не сме получили това, от което сме имали нужда
Ако сме били критикувани, игнорирани или обичани условно, сме развили вътрешен модел, несъзнавани вярвания като:
„Не заслужавам грижа, освен ако не съм добър/перфектен/тих/полезен/угаждащ“.
Изцелението започва, когато нарушим този модел и кажем:
„Заслужавам любов и подкрепа просто защото съм човек – и аз ще си ги дам.“
🔹 Търсим „спасители“
Докато не се научим да се грижим за себе си, често проектираме върху другите несъзнаваните ни нужда, искаме от хората около нас това, което не сме получили от родителите ни, искаме някой да ни стане емоционален родител, за да задоволи несъзнаваната ни нужда от обич, от валидиране:
„Ти трябва да ме обичаш така, както мама не можа“
„Ти трябва да ме разбираш така, както баща ми не успя“
Това води до зависимости, а не до любов.
До разочарования, а не до свързаност.
Но партньорът, приятелят, дори терапевтът не може да бъде постоянното „спасение“.
🔹Вътрешната сигурност не се подарява, никой не може да ни я даде вместо нас. Могат да ни я дадат само когато сме деца, и имаме родители, които знаят как да бъдат добри и адекватни родители. Като вече големи хора, трябва ние да се погрижим да изградим тази вътрешна сигурност.
🔹В зряла възраст е наша отговорност да дадем на себе си онова, което не сме получили.
Никой не идва да ни „поправи“. Никой не може да ни спаси.
Никой не може да живее живота ни вместо нас.
Ставаме родители на себе си, защото само така можем да изградим вътрешен свят, в който се чувстваме видени, приети и защитени – независимо от външните обстоятелства.
🦋Това е пътят от раната, от травмата към силата и осъзнатостта.
От детето, което чака някой да го спаси – до възрастния, който го прегръща отвътре.
Вижте още във видеото:
Още за това как да станем родители сами на себе си.
Конкретни примери...


@psychologistdimitrova
  / silvia200abv.bg  

#ВътрешноДете
#Самоосъзнаване
#ЕмоционалнаЗрялост
#ЛичностноРазвитие
#ГрижаЗаСебеСи
#Психология
#ВътрешенРодител
#Самолюбов
#Терапия
#Израстване
#Самоподкрепа
#ОсъзнатЖивот
#ВътрешнаСила
#ПсихичноЗдраве
#ОтговорностКъмСебеСи