НАПРАВИХМЕ ГО! Последните две! Планините Кобилска и Лисец.

Здравейте приятели! Преди да ви представим поредното видео искаме да споделим нещо с вас... Решихме да сменим името на канала, защото в началото беше само моя идея, но все повече и повече се превръщаше в наше общо начинание. Ние навсякъде сме двамата, затова съвсем логично се роди идеята канала да е за нашето семейство, което много обича да пътува. Новото име на канала е "С нас на път". Ами да ни е честит с още много видеа... А на вас благодарим, че сте до нас.
Направихме го!!!
42 са българските ни планини
и всички до една качени!!! Всичко започна като на шега, от една значка връчена ни от Министерство на туризма за изкачване на десетте най-високи планински първенци в България, от една книга на Иван Панкев, превърнала се в наръчник за нас - подарък от Ил за мен и от един разказ на един човек, когото много уважаваме и който ни разказа как е качил всичките тези планини. Всичко това взето накуп доста ни заинтригува и ние решихме да си спретнем една нелека мечта, планините да са четиридесет и две /тоест всичките в България/, а не само десет /най-високите/. Бяхме наясно с какво се захващаме. Знаехме, че ще е трудно, но това не ни уплаши. Знаехме, че пропътуваните километрите ще са хиляди, знаехме, че финансите ще са доста. Знаехме, че ще ни трябват много отпуски за да ходим и да се връщаме. Знаехме, че времето не винаги ще е на наша страна, че ще ни вали сняг, ще ни духа вятър и ще ни пече слънце, но това не ни отказа. Заспивахме с вяра, събуждахме се с надежда и продължавахме с любов. Толкова израснахме в тези преходи... Научихме се, да се съобразяваме и разчитаме един на друг, да разговаряме, да се изслушваме, да не мрънкаме, да не се оплакваме. Знаехме, че живеейки толкова далече от всичките тези планини, трудностите ще са много и ще трябва да се учим в движение за да ги преодоляваме. Важното за нас беше това изживяване да не започне да ни тежи. Трябваше да пътуваме десетки пъти и имаше реален шанс да ни омръзне. Слава богу не допуснахме това да се случи. Правихме го само когато го искахме и двамата и се чувствахме много добре така. През другото време ходихме и на други върхове в други планини и на други места за да има разнообразие. Отне ни 20 месеца, но не бързахме. Искахме да се насладим на всеки един момент и да го запечатаме. Искахме дълго да помним, че можем да пътуваме по 500 км и след това веднага да вървим и качваме по много километри, че нямаме проблем да крачим от сутрин до вечер през гъсти гори в дъжд, сняг, студ и пек, че времето не може да е фактор който да ни влияе. Доказахме, че не се страхуваме от това, че за пореден път няма да срещнем жива душа по трасето, защото тези планини не са от модерните, че не е страшно и това, че през повечето време нямаше вода, че не се огънахме даже, когато се губихме. Винаги можехме да се откажем, ако го поискаме, но знаехме, че да се откаже може всеки, а ние искахме в случая да сме от неможещите. Чувствахме се добре и това ни беше достатъчно. И докато другите качваха снимки от Рила и Пирин, планини, които аз обожавам, ние в повечето случаи бяхме по граничната бразда. Нашите гледки не бяха така внушителни, но бяха прекрасни и много пъти гледаха към Гърция, Македония и Сърбия. Влюбихме се в селцата, през които минавахме, милеехме за къщите които виждахме как се рушат и пропадат и се чувствахме щастливи, ако срещнехме макар и един жител в махалите от които тръгвахме и с който можехме да разменим две-три приказки. Разхождахме се съвсем свободно между граничните пирамиди, чувахме звуците на природата и усещахме вятъра в косите си. Радвахме се като малки деца, когато търсихме и намирахме триангулачните коти на върховете, които в повечето случаи бяха скрити под листа, снегове или камъни. Видяхме една друга Родина и със сигурност тя повече ни хареса. Дива и непозната за много голяма част от българите. Тази България за тези 20 месеца стана част от нас. Толкова беше хубаво, спокойно там горе, че ни даваше сили да продължаваме. Беше истинско. Беше само наше.
А планините??? Те ни научиха на дисциплина, показаха ни, че сме силни когато сме двама, направиха ни едно цяло, накараха ни да се опознаем на 100%, за да можем да разчитаме един на друг без значение в кой сезон от годината сме. Измръзнали от студ, изгорели от слънцето, мокри до кости или мръсни като клошари, за нас беше все едно. Вървяхме и знаехме, че спиране няма. Имаше сълзи от яд, от студ, но никой не може да си представи колко много бяха сълзите от щастие. Със сигурност всичко това много, много ще ни липсва, но ние ще пуснем да си отиде и тази наша любима мечта за да можем да извикаме дружно и двамата...
ДА ИДВА СЛЕДВАЩАТА!